10-те най-добри стихотворения на Роберто Болано
Роберто Болано (1953 - 2003 г.) е една от най-известните чилийски литературни фигури от последните петдесет години.
Този известен писател и поет, който почина през 2003 г., е особено признат за продуцирането на романи като "Дистанционната звезда" или "Дивите детективи". Той също така е известен като един от основните основатели на нефреналисткото движение, търсещо свободното изразяване на жизненоважно положение независимо от конвенциите и ограниченията, наложени от обществото.
Пътят на този автор, макар и вероятно да получи по-голямо признание за романите му, ще започне с ръката на неговите лирични произведения, главно стихове, в които авторът изрази емоциите и мислите си по широк кръг от теми. И за да наблюдаваме и задълбочим начина, по който виждаме нещата, в тази статия Представяме кратка селекция от стихотворения на Роберто Болано .
Свързани статии:
- "10-те най-добри стихотворения на Хулио Кортазар"
Десет стихотворения от Роберто Болано
След това ви оставяме с дузина поетични произведения на Роберто Болао, които ни говорят за различни предмети, като любов, поезия или смърт, от гледна точка, която понякога е трагична.
1. Романтични кучета
По това време бях на двадесет години и бях луд. Изгубих една страна, но бях придобил мечта. И ако имаше този сън, останалото нямаше значение. Нито да работите, нито да се молите, нито да учите в зори с романтични кучета. Сънят живееше в пустотата на моя дух.
Стая от дърво, в полумрака, в един от дробовете на тропиците. И понякога щях да се върна в себе си и да посетя съня: статуя, обезсмъртена в течни мисли, бял червей, който се гърчеше в любовта.
А любов беглец. Сън в друг сън. А кошмарът ми каза: ще растеш. Ще оставиш зад себе си образите на болка и лабиринт и ще забравиш. Но по това време израстването би било престъпление. Аз съм тук, казах, с романтичните кучета и тук ще остана.
Това стихотворение, публикувано в едноименната книга, ни разказва за младостта и лудостта и липсата на контрол върху страстите, с които обикновено се свързва. Виждаме и възможна препратка към падането на Чили в ръцете на Пиночет и неговата емиграция в Мексико.
2. Musa
Тя беше по-красива от слънцето и още не бях шестнайсетгодишна. Двайсет и четири са минали и продължават от моя страна. Понякога я виждам да върви по планините: тя е пазителният ангел на нашите молитви. Това е сънят, който се връща с обещанието и свирката, свиренето, което ни призовава и което ни губи. В очите им виждам лицата на всичките ми изгубени любов.
Ах, Муса, защити ме, кажи ти, в ужасните дни на непрестанното приключение. Никога не се отделете от мен. Грижи се за стъпките ми и стъпките на сина ми Lautaro. Позволете ми отново да усетите върха на пръстите си на гърба ми, бутайки ме, когато всичко е тъмно, когато всичко е загубено. Нека отново чуя свирката.
Аз съм вашият верен любовник, макар че понякога сънят ме отделя от теб. Вие също сте кралицата на мечтите. Приятелството ми е всеки ден и някой ден твоето приятелство ще ме вземе от пустошта на забвение. Е, дори и да дойдете, когато отида на заден план, ние сме неразделни приятели.
Муса, където и да отида, да отидеш. Видях те в болниците и в линията на политическите затворници. Видях те в ужасните очи на Една Либерман и в алеите на стрелците. И винаги ме защитавахте! В поражението и на нулата.
При болни отношения и жестокост винаги сте били с мен. И ако годините минават и Роберто Болано де Аламеда и Либрерия де Кристал се трансформират, парализират, стават по-глупави и по-големи ще останете също толкова красиви. Повече от слънцето и звездите.
Муса, където и да отидеш, отивам. Следвам вашето лъчезарно събуждане през дългата нощ. Няма значение годините или болестта. Не се грижите за болката или усилието, което трябва да направя, за да ви последвам. Защото с теб мога да пресекам големите пустини и винаги ще намеря вратата, която ще ме върне в Химера, защото си с мен, Муса, по-красив от слънцето и по-красив от звездите.
Авторът ни говори в тази поема на поетичното му вдъхновение, музата му, виждайки го в различни сфери и контексти.
3. Дъжд
Вали дъжд и вие казвате, че облаците плачат. След това покриваш устата си и побързай. Сякаш тези плахи облаци плачеха? Невъзможно. Но тогава, къде се ядосва това отчаяние, което ще ни отведе до дявола?
Природата скрива някои от процедурите си в "Мистерията", нейния полубрат. Така че този следобед, който смятате за подобен на една вечер от края на света по-рано, отколкото смятате, ще изглежда само меланхоличен следобед, един следобед на самотата, изгубена в паметта: огледалото на природата.
Иначе ще го забравите.Нито дъждът, нито плачът, нито вашите стъпки, които резонират по пътя на скалата материя, сега можете да плачете и да оставяте образа си разреден в предното стъкло на автомобили, паркирани по крайбрежната алея. Но вие не можете да загубите себе си.
Тази поезия отразява усещането за странност, тъга, страх и безпомощност, произтичащи от наблюдението на дъжд, който също символизира болка и сълзи. Това е елемент на честата външност в работата на автора, която също има тенденция да се използва като точка на съюз между реалната и нереалната.
4. Странен манекен
Странен манекен от магазин "Метро", какъв начин да ме наблюдаваш и да се чувстваш отвъд всеки мост, гледайки океана или огромно езеро, сякаш очакваше приключение и любов. И едно момиче, което крещи в нощта, може да ме убеди за полезността на лицето ми или на мига са забулени, горещата червена медна плоча спомена за любовта, отказала три пъти заради друг вид любов. И така, ние се втвърдяваме, без да изоставяме волиера, да се девалвираме или да се върнем в малка къща, където жена ни чака в кухнята.
Странен манекен от магазин на "Метро", какъв е начинът да общуваш с мен, единствен и насилствен, и да се чувстваш отвъд всичко. Предлагате ми само хълбоци и гърди, платинени звезди и пенливи полове. Не ме карай да плача в оранжевия влак или върху ескалаторите или внезапно да напусна за март или когато си представите, ако си представите, стъпките ми като абсолютен ветеран, отново танцуващи през клисурите.
Странният манекен от магазина на "Метро", както и слънцето и сенките на небостъргачите накланят, ще поклоните ръцете си; Точно както цветовете и цветните светлини изгасват, очите ви ще излязат. Кой тогава ще промени дрехите ви? Знам кой тогава ще промени дрехите ти.
Това стихотворение, в което авторът говори с манекен в метрото, говори за чувство на празнота и самота, за търсене на сексуално удоволствие като за бягство и за прогресивно изключване на илюзията.
5. Призракът на Една Либерман
Те ви посещават в най-тъмния час всичките си изгубени любов. Черен път, който води до убежището, отново се разгръща като очите на Една Либерман, тъй като само очите й могат да се издигнат над градовете и да блеснат.
И очите на Една отново ще ви блестят зад огъня, който някога е бил черен път, пътят, който сте прекосили през нощта, напред-назад, отново и отново, търсейки го или може би търсейки вашата сянка.
А вие се събуждате тихо и очите на Една са там. Между луната и огъня на огъня, прочетете любимите си мексикански поети. И Гилбърто Оуен, че ли го прочетеш? Устните ви казват без звук, казва, че дишането ви и кръвта ви, която циркулира като светлината на един фар.
Но твоите очи са светлината, която пресича твоето мълчание. Очите му са като идеалната географска книга: картите на чистия кошмар. А кръвта ви осветява рафтовете с книги, столовете с книги, подът, пълен с натрупани книги.
Но очите на Една те търсят само. Очите му са най-търсената книга. Твърде късно сте разбрали, но няма значение. В съня си поклащаш отново ръцете си и вече не искаш нищо.
Това стихотворение ни разказва за Една Либерман, жена, чийто автор е дълбоко влюбен, но чиято връзка скоро се скъса. Въпреки това, той често би си спомнял, появявайки се в голям брой творби на автора.
6. Годзила в Мексико
Грижи се за това, сине мой: бомбите падат върху Мексико Сити, но никой не забелязва. Въздухът носеше отровата по улиците и отвори прозорците. Току-що сте свършили хранене и сте видели карикатури по телевизията. Четох в съседната стая, когато знаех, че ще умрем.
Въпреки замайването и гаденето се спуснах в трапезарията и те намерих на пода.
Ние прегръщаме. Попита ме какво се случва и не казах, че сме в програмата за смъртта, но че ще започнем едно пътуване заедно, и че не се страхувахте. Когато напусна, смъртта дори не ни затвори очите. Какво сме ние? Попитахте ме седмица или година по-късно, мравки, пчели, грешни фигури в голямата гниеща супа на късмета? Ние сме човешки същества, сине мой, почти птици, обществени герои и тайни.
Този кратък проблем отразява съвсем ясно как авторът работи по въпроса за смъртта и страха и страха от него (в контекста на бомбардировките), както и лекотата, с която може да ни достигне. Той ни дава и кратък размисъл по въпроса за идентичността, кой сме в общество, което е все по-индивидуалистично, но в което човекът е по-малко считан за такъв.
7. Научи ме как да танцувам
Научи ме да танцувам, да преместя ръцете си между памука на облаците, да протягам краката си, закрепени от краката ти, да карам мотоциклет през пясъка, да педал на велосипед под молове на въображение, да остана неподвижен като бронзова статуя, да остане неподвижно пушене Деликатеси в нтра. ъгъл.
Сините рефлектори на стаята ще покажат лицето ми, капещи се с маскара и драскотини, ще видите съзвездия сълзи по бузите ми, ще избягам.
Научи ме да придържам тялото си към раните ти, да ме научиш да държа сърцето ти в ръката ми, за да отворя краката си като цветя, отворени за вятъра за себе си, за росата на следобеда. Научи ме да танцувам, тази вечер искам да следвам ритъма, да отворя вратите на покрива, да жалея в уединението ти, а отгоре да гледаме коли, камиони, магистрали, пълни с полицаи и машини за изгаряне.
Научи ме да отворя краката си и да я пъхна вътре, да имам истерията ми в очите ти. Потопете косата ми и страха ми с устните си, които са проклели толкова много, така че траен сянка. Научи ме да спя, това е краят.
Това стихотворение е искането на някой ужасен, който се страхува, но иска да живее свободен и който моли спътника си да го учи да живее свободно, да я освободи и да се любува с нея, за да намери мир.
8. Изгрев
Повярвайте ми, аз съм в средата на стаята си, чакайки да вали. Аз съм сам Нямам нищо против да завърша стихотворението си или не. Чакам дъжда, пия кафе и гледам през прозореца в красив пейзаж на вътрешни дворове, с дрехи висящи и все още мълчаливи мраморни дрехи в града, където няма вятър, а в далечината можеш да чуеш само шума на цветната телевизия , наблюдавано от семейство, което също по това време пие кафе, събрана около масата.
Повярвайте ми: жълтите пластмасови маси се разгръщат към линията на хоризонта и отвъд: до предградията, където изграждат жилищни сгради, а 16-годишно момче, седящо на червени тухли, наблюдава движението на машините.
Небето в часовете на момчето е огромна куха винт, с която бризът играе. И момчето играе с идеи. С идеи и сцени спря. Безсмислието е твърда прозрачна мъгла, която излиза от очите ви.
Повярвайте ми: не е любов, която ще дойде,
но красота със своята откраднати мъртви албуми.
Това стихотворение се позовава на пристигането на светлината на Слънцето в зората, на тишината на пробуждането на идеите, въпреки че също така се позовава на прогнозата, че нещо лошо може да дойде по-късно.
9. Palingenesis
Говорих с Арчибалд Маклийш в бара "Лос Маринос" в Барселонета, когато я видях да се появява - статуя на мазилка, която се въртеше над калдъръмените камъни. Моят събеседник също я видя и изпрати сервитьор, който да я потърси. През първите минути тя не каза нито дума. Макийши поръча консомме и тапас от Марикос, хляб с домат и масло, и бира Сан Мигел.
Спрях се за вливане на лайка и резени от пълнозърнест хляб. Трябваше да се погрижи за мен, казах. После реши да говори: варварите напреднаха, прошепна мелодично, орбитарна маса, бременна с викове и клетви, дълга нощ на любовта да освети брака мускули и мазнини.
Тогава гласът му утихна и той се посвети на яденето на храната. Гладна и красива жена, Малеиш каза, неудържимо изкушение за двама поети, макар и от различни езици, от същия неописан Нов свят. Дадох му причина, без да разбера всичките му думи и аз затворих очите си. Когато събудих Маклейш, той си отиде. Статуята беше там, на улицата, останките му бяха разпръснати между неравен тротоар и стари калдъръмени камъни. Небето, часове преди синьото, се бе превърнало в черно като непреодолимо изнасилване.
Ще вали, каза едно босово дете, треперещо без очевидна причина. Погледнахме се за известно време: с пръст посочи парчетата мазилка на пода. Сняг, каза той. Не трепери, отговорих, нищо няма да се случи, кошмарът, макар и близо, мина без да се докосне.
Това стихотворение, чието заглавие се отнася до собствеността на регенерирането или на прераждането веднъж очевидно мъртви, ни показва как поетът мечтае за напредъка на варварството и нетолерантността, които в крайна сметка унищожават красотата в конвулсивни времена.
10. Надежда
Облаците са разкъсани. Тъмното се отваря, бледа бразда в небето. Това, което идва от дъното е слънцето. Вътрешността на облаците, преди абсолютно, блести като кристализирано момче. Пътища, покрити с клони, влажни листа, отпечатъци.
Останах тих по време на бурята и сега реалността се отваря. Вятърът прокарва групи облаци в различни посоки. Благодаря на небето за любовта към жените, които обичам. Елате от тъмната, бледа бразда
дните като момчешки проходилки.
Това стихотворение дава сметка за надеждата, че може да устои и да преодолее бедите, за да види отново светлината.
